И още съм жива...

Какво е да видя тъгата в очите ти...
тъга от неизбежност...
по спомени градена, спомени от нестихваща

нежност...

Какво е  да зная,
че искаш ме тихо,
сподавено,
 с болка и без надежда за имане,
за утре и за щастие в самотата...

Какво е да дойда и за миг
да стопя всичко в теб,
да дам ти безкрая и в ласки от сатен,
да те докосвам сякаш... веднъж..

Какво е да имам,
когато ти нямаш, когато ти даваш,
аз вземам и после ме няма...
като смърт изживяна... без обич...

Какво е по пътя, осеян с листа,
наесен отронени, сухи и гладки,
безмилостно докоснати от вятъра, стенещ из мен...

Какво е водата, пречистваща тяло,
 лежало в постеля от споделената земност,
отрекла думите и знаеща колко е малко...

Какво е дъхът, непознато поглъщаш в усет за ново начало,
 в надежда за сигурност, галеща две търсещи длани...

Какво е мракът,
озаряващ очите и скриващ излишното,
 не намерило начин да бъде себе си
 в днешния ден...

Какво е отражението в огледало от „трябва"
и сянката в това на „не бива",
щом поглеждам се после... и още съм жива...

Какво е сълзата, понечила вън
да избяга,
неразбираща колко е тежко, ако само една в очите незрящи остане...

Какво е времето, отмерващо не близост до края,
 а сладост на шепи, събирана дълго
и в миг по-дълъг от лъч разпиляна...

Какво е сънят в сън несънуван
и допирът после,
 сграбчващ във вик ням,
знаещ,
колко е много, че още съм тук
... и съм твоя...