... и отново да те изживея
Не ме приласкавай в средата на зимата!
Сто вълка от глад изначално в мен вият,
ще опита сърненце в гръдта да се свие -
послушно, измръзнало, жадно, ранимо,
нокти остри до топлата кръв ще се впият,
преди да изхлипа безпомощно името ти.
Не ме пожелавай за пролетно случване!
На снега от предсмъртния спазъм полята
възраждат наново живота в недрата си,
екзалтирани хукват звънливите ручеи;
и как страстно водата обладава земята,
ала пак не държи към сърцето ù ключа.
Не ме приютявай в разгара на лятото!
Снагата му знойна, косите му свилени,
глас дълбок и очи - оживели картини,
слънчогледови ниви държи във ръката си,
но когато отмине, а пък то ще отмине,
приют аз самата ще стана за вятъра.
Бъди есента ми - плодородна и чувствена!
То, слънцето в моя живот на превала е,
и дъхът - като лист от дървото изпуснат,
бавно пада; аха да го вдигна, и отмалявам.
С теб обратно сезоните пак ще препусна -
да се слея на нашата обич с началото...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
