И пак
ПОСВЕТЕНО
И пак онази самота, която
заражда се в наказано добро,
приижда тихо с есенния вятър
и търси във душата ми подслон.
И пак Доброто лута се бездомно
с надеждата на рухнало дърво,
и броди в мъката на тежък спомен
за мъртъв порив и печален стон.
И пак душата ми, без дъх, без ехо,
загръща се в прокъсано зебло,
и тръгва бавно покрай Световете,
забравили за нейната любов...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елена Гоцева Всички права запазени
