И пак момче, момичето обича
Не ме разбираш, казваш. И го знам.
Такава съм – логично-нелогична.
Захвърлям на боклука страх и срам,
отказвам да съм мирна и прилична!
Смущават ли те белите коси
и парят ти крилата – от коприва?
Смутен шептиш: "Момиченце не си"!
Признай, че тази лудост ми отива!
Забравил си луничките, през май,
и бурята в очите – синя хала.
Аз не разбрах, сред пакости без край,
кога ти е душата остаряла?
Вземи си къс от мойте чудеса
и младостта избягала ще върна.
Сред зима люляк ще ти донеса
и с пролетен южняк ще те прегърна.
И всяка бръчка ще ни стане път,
в зелено есента ни се облича.
В косите бели – ябълки цъфтят...
И пак момче, момичето обича...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
