Клокочи в менците на времето
луната ослепяла и гори.
Разплисква кехлибарените струи -
сребристи капчици в небето.
Над непригладените тихи измерения,
в забрава, непосилна като зов
разрязвам камъка на две - с любов
в недрата топли на земните селения.
Там дето началата се множат,
бродирам по реверите на времето
с пробудените сетива, над битието
и ето, очите ми над идното кръжат ... ...