Играчка
От скрина се подаваш и ме гледаш ти
с твоите големи, зорки бухалски очи.
И пак каниш ме свенливо
да забравим в миг, че времето лети,
залисани във волни, цветни, плюшени игри.
Но следобедът в неделя, мой любим
отдавна не принадлежи на детството крилато -
чин вече в стаята си имам- светлосин,
на него книга с гръмко име “математика”.
На място скришно в гардероба тъмен
суетят се цветните моливи, ярките боички.
За тях съм вече аз голям и прекалено умен
така поне повтарят татко, баба, леля, всички...
На закачалката провисена стои
ученическата черна чанта.
Хм, бухалче, идея мен ме осени,
макар и да звучи тя малко шантаво.
В раницата ще намериш мястото си ти,
измежду сериозните тетрадки-
щом в училище звънецът заехти
да споделиме двама спомените сладки.
Непораснал бил съм и незрял дори, но ето виждам мама тайно как отваря чекмеджето -
одеялцето ми бебешко в ръце държи,
до бузата си нежно го докосва и шепти
”Кога порасна ми момчето?”...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Маркова Всички права запазени
