Във лятото на спомена отмина
крилатата ми птица, победена
от бляскавите нокти на мнозина,
които всичко свидно тихо взеха.
Остана ми вината и срамът ми,
утехата от сутрешното слънце,
пролетите и непролети сълзи,
сподавените вопли пъстри.
Утеха ми е и луната жива,
утеха е стихът напролет,
утеха ми е свободата сива,
утеха е и благият ми спомен.
Сянката гореща е, и нежна,
и нежни са копнеещите думи.
Нашепват те молитвата последна,
раздрана от безкрайните си глуми.
Приятно е да литнеш във безкрая
и да поспиш при птиците смирени.
Но по-приятно е да кажеш "Зная,
че през калта се стига до промени."
И като пишеш стихове е тихо,
запееш ли, запява и светът,
а после се оригваш и заспиваш,
защото знаеш вече що е благодат.
Във тази сянка сме заспали всички,
във нея се усмихва и митът,
че щастието следва ни и всички,
които го желаят, се гневят.
Във сянката пренесох си съдбата,
пренесе ме и зимата добра.
Тогава доиграх си и играта
и се запалих тихо, с добрина...
Да бъдеш роб е леко и сияйно,
да си могъщ е радост и тъга.
Избирай си и се надявай тайно,
че грозна ще е твоята съдба.
В черните капани на мъглата
се разпростира целият ми сън.
Умея аз, умее и земята
да ме достигне, щом покажа се навън.
Нашепвам чужди мисли в тихо слънце,
нашепват ми и птиците добри,
че време е небето да се срути
и да се слеят меките души.
За топли думи времето отмина,
отмина и на вятъра гневът.
Сърцето ми изстина и се срина,
срина се на птиците градът.
Умея да се топля и да страдам,
умея и да дишам, тих и лек.
Не зная само как и де да слагам
провизиите - тръгвам надалеч.
Живея и обичам непрестанно,
живей и ти, обичай ме насън.
Не се срамувай да ми кажеш само,
че блясъкът ти тъмен е отвън.
© Нико Ников Всички права запазени
Поздрав!