Облаци, надвиснали над небосклона, кланят се,

като че мъртъв помен правят на забравени души.

Слънцето за миг натиска се връз тях, изпиващо

с лъчите жежки чашата с последното причастие.

И жужат пчели над цвят обагрен, даже изгорял,

като че минала връз него е орисница злокобна.

Вятърът покланя се за миг и продухва сивотата

в облака, узрял да се удави в собствения полет.

Птицата самотна свира се из клоните изсъхнали,

като че там я чака дом - ковчег завинаги сред тях.

Небето я отхвърля, сякаш само в миг от своята утроба,

разбрало, че е влюбена не в него, а в пръстта.