Облаци, надвиснали над небосклона, кланят се,
като че мъртъв помен правят на забравени души.
Слънцето за миг натиска се връз тях, изпиващо
с лъчите жежки чашата с последното причастие.
И жужат пчели над цвят обагрен, даже изгорял,
като че минала връз него е орисница злокобна.
Вятърът покланя се за миг и продухва сивотата
в облака, узрял да се удави в собствения полет.
Птицата самотна свира се из клоните изсъхнали,
като че там я чака дом - ковчег завинаги сред тях.
Небето я отхвърля, сякаш само в миг от своята утроба,
разбрало, че е влюбена не в него, а в пръстта.