За моята душа търсеше ключ.

А тя е кофар, покрит с паяжини,

от Времето турен докрай на "заключ",

тежък, кован, ненужен, старинен...

Разбираше тежестта на изминалите години.

Не буташе прашните катове спомени.

Не вярваше, че Надеждата е нейде заминала.

Не искаше кристалните чаши да помнят...

Тежко се диша. Буря гърми.

Черен и в огън блести небосводът.

Светкавици палят твойте очи.

Страх ме е да съм гръмоотвода...

Забрави, че светът е голям и жесток!

Забрави за всичко някога било!

Цъфти! И нека Обичта като ток

да стопли и моите изстинали жили...

Нека тече Жива вода!

Нека клокочат неземните сили!

Щом се усмихваш, значи е "Да!".

Значи, че двама сме се открили...