Има я!
За моята душа търсеше ключ.
А тя е кофар, покрит с паяжини,
от Времето турен докрай на "заключ",
тежък, кован, ненужен, старинен...
Разбираше тежестта на изминалите години.
Не буташе прашните катове спомени.
Не вярваше, че Надеждата е нейде заминала.
Не искаше кристалните чаши да помнят...
Тежко се диша. Буря гърми.
Черен и в огън блести небосводът.
Светкавици палят твойте очи.
Страх ме е да съм гръмоотвода...
Забрави, че светът е голям и жесток!
Забрави за всичко някога било!
Цъфти! И нека Обичта като ток
да стопли и моите изстинали жили...
Нека тече Жива вода!
Нека клокочат неземните сили!
Щом се усмихваш, значи е "Да!".
Значи, че двама сме се открили...
© Красимир Дяков All rights reserved.
