Имагинерно
Изстина чашата с кафе
(като ръцете ми - самотни птици)
разплакано, небето не чете,
а срича плахо в моите зеници.
Пропуснах - някак късогледо
(защото ми е мокро от дъжда)
да го попитам, лудо ли изглежда,
че не харесвам вече пролетта?
Изчезнаха ми мислите, а феите
(докато си лекуваха крилете),
се караха задружно със дъжда
и пречеха на слънцето да свети.
Не искам да съм фея наранена
дори в дъждовен, мрачен ден,
ще споделя кафето си със някой,
ако открие пролетта във мен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Джулиана Кашон Всички права запазени
