Кое е по-лошо...
На лицето ти да е изписано със ярки букви, че тъгуваш и всички да четат, че душата ти крещи от болка и всички да виждат колко си слаб срещи някакви си чувства, които тровят и техните души.
Или да се криеш зад маска от усмивки коварни като е единствен перфектен план срещу мъката.
Да постигаш много като омайваш всички.
Да ти завиждат, че си щастлив.
Да повярват, че някой е успял да се пребори със самотата.
А нощем да виждаш в огледалото сянката на страхливец,
загубил себе си в живота от лъжи.
да бягаш от всяко чувство...
да бъдеш победен от собствената си хитрост...
 Аз зная, аз мога да избера кое искам, защото от вечност съм изкуствена.
Само луната ми съперничи в лъжите, защото ме подлъгва, че в нея светлината е бедна, а толкова силно отразява милионите блясъци от сълзите горчиви.
 Не ме страх, че си отиваш.
Страх ме е, че ти взимаш душата ми със себе си.
 Не ме страх, че те няма.
Страх ме е, че съм сама, напълно сама със все още парещи рани от спомени страстни.
Не ме е срах, че ме забрави.
Страх ме е, че не съм те забравила и потъвам в бездна от мисли.
 Не ме страх, че те чакам.
Страх ме е, че още търся твоето „Прости”.
 Не ме страх, че ще се събудя в пустош и безсмислие.
Страх ме е, че ти няма да усетиш и капчица от разяждащата отрова на болката.
 Не ме е страх, че умира сърцето ми.
Страх ме е, че няма да ти отмъстя след като се превърна в каменна статуя и ти няма да си пратиш за урагана от мъка.