Истината в мен... Завинаги... Нали?
770
0
0
Тихо се рони горчива мъгла.
Плаче небе, пропито във кърви.
Тягостен мрак, зла тишина,
денят в самота умира пак първи.
Плаха звезда проглежда в омая,
слънчев лъч безмълвно шепти.
Тихи гори проклинат безкрая,
който в живот във миг се откри.
Пропиля се живот, изпълнен с лъжи.
И паметен дом на скритите роли.
Замаяно слънце щастливо мижи,
омайните облаци откриват неволи.
И плачат сърцата на всеки живот.
Но борят се, дишат, така озверяли.
Намират във края сигурен свод,
където болките докрай са заспали.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
