Тихо се рони горчива мъгла.
Плаче небе, пропито във кърви.
Тягостен мрак, зла тишина,
денят в самота умира пак първи.
Плаха звезда проглежда в омая,
слънчев лъч безмълвно шепти.
Тихи гори проклинат безкрая,
който в живот във миг се откри.
Пропиля се живот, изпълнен с лъжи.
И паметен дом на скритите роли.
Замаяно слънце щастливо мижи,
омайните облаци откриват неволи.
И плачат сърцата на всеки живот.
Но борят се, дишат, така озверяли.
Намират във края сигурен свод,
където болките докрай са заспали.