В съседната къща от седмица – две

живее семейство с малко момче.

Ивайло се казва, но всички във вкъщи

Ивко му казват, а той все се мръщи!

Има и баба и дядо, и татко, и мама

и  не, че искам да им правя реклама,

но добри и възпитани хора са те.

А… Ивко непослушен, разглезен расте!

Вечер не иска да ляга навреме,

сутрин по пижама на закуската дреме.

Зъбите с паста и четка не мие,

със сапуна също е скаран, горкият!

Мама му казва „Стига с играчките!

Виж си домашните, реши си задачките!“

Ивко се прави на глух и не чува,

за игрите навън се облича, обува.

Татко го викна: „Ела, помогни,

листата на двора с мен събери!“

„Защо, не виждам  смисълът тук?

Нови ще паднат, няма боклук!“                               

С топката игра си вчера,

сгази всичките лехи с пипера.

С камък се прицели по врабче в небето,

счупи малкото прозорче на мазето.

Дръпна за ухото котенцето сиво…

Е, стои ли във торбата шило?

Бастуна на дядо скри зад вратата,

а днешния вестник мушна под шкафа!

Зад баба на пръсти той се промъкна,

очилата с диоптри тихо отмъкна.

Вероятно се досещате  вече

защо Пакостливко тя го нарече!

Всеки ден нови и нови бели…

Как ли бре, Ивко, не се умори?

Покачи се на крушата в двора,

но нещеш ли, счупи два клона.

Политна надолу в копривата парлива

и приземи се на опънатата тел бодлива.

Закачи отзад панталоните,

скъсаха се лошо, най-новите…

Зачервен, нажокан по краката,

с цицина страшна на главата

към къщи върви и се чеше, и плаче,

със сълзи горчиви нашето юначе.

„Мамо, татко, извинявайте,

Бабо, дядо, моля ви, прощавайте!

Ще съм тих, послушен и разумен!

Ще чета, ще уча, като вас да бъда умен!

Ето, тук пред всичките признавам,

с пакостите днес приключвам, обещавам!

Само ще помоля милата ми баба

да не ме нарича Ивко - пакостливко…

По - ще ми приляга  Ивко - работливко!“