Изабела...

(моряшки тежнения)

На Урагана страстната повеля

бе тласнала ме в поривът си остър

към оня бряг, от който Изабела

поведе ме из своя чуден Остров...

... Денят окъпан в залезното злато

се готвеше нощта да припознае

и стихнал беше вятърът, когато

разбрах, че с мен Съдбата си играе...

И в тази нощ на острова вълшебен

захвърлен нейде в Южните морета,

и ритуално, както на молебен,

там Любовта пое ме под небето...

И падаха звездите във водата

прорязвайки във въздуха пътеки,

и слизаха по тях от необята –

вълшебства недопускани за всеки...

... А бóжия ли прóмисъл довела

ме беше тук във тази южна вечер,

но бързо проумях, че Изабела

отдавна знае отговора вече...

И тръгнах със доверие след нея,

навярно и защото бе прекрасна,

и бях успял дори да оцелея

в Стихията... А беше тя ужасна!...

А с име на кралица Изабела

бе в Острова си дар за сетивата --

богиня, с тен на мляко и канела,

и в стъпките ѝ никнеха цветята...

Вечѐрен бриз шептеше тихи псалми,

люлееше се Океанът сънен –  

след сенките на островните палми

изчезваше и хоризонта тъмен...

... Полегнахме на плажа до прибоя,

че е безкрайно -- Времето забрави...

... След две звезди, тя беше вече моя

и три трапчинки в пясъка остави...

Едно време в Южните морета