Изгнание
Нима си крепост с поглед недостъпна...
Защо с мечта душата ми плени?
Подхлъзнах се в осанката ти тръпна,
загубих в бой съня - и ме боли...
И меча си кръстосах в самотата,
с копнеж от нежна мисъл изкован...
Нима си ти с щита от свян жената,
достойна да превърже моя плам -
ранен във битки жадно-смъртоносни
и абдикирал пред красивата стрела,
забила с тетивата чернокоса
най-сладката отрова на света...
В изгнание вземи ме в твойта кула,
вода и хляб не искам, а любов,
и осъди ме - доживот да бъда
измъчван от неспирния ти зов...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаил Цветански Всички права запазени
, Жени
