Изход от мъката...
Момиче лежало безсилно на пода,
открило, че целият живот е лъжа.
Че няма красота дори в небосвода,
че тя е вече една млада жена.
Солени сълзи по лицето се стичат.
И спомени, спомени така бързо прелитат.
Остави я онзи, когото обича,
самотата тъй черна във миг я връхлита.
Тя вижда своето детство тъй мрачно.
От него липсват така много неща...
И всички кадри до днес са прозрачни,
без майка й - пребита пак от злия баща.
Тя спомни си, че имаше много приятели,
но всички те така я раниха...
Разбира днес, че били са предатели,
че любовта й вярна за миг оскверниха.
Тя помни как седи до гроб студен
и плаче, плаче без да спира
и погледът й див, жестоко наранен
от това, че хората така умират...
Обърна се, погледна стара снимка
със прах и сивота бе цялата обвита.
Почувства гърлото й как се стяга в примка
и свлече се отново от болката превита.
Опитваше се вечно срещу болката да възстане,
да се бори с живота и с тази омраза...
Сърцето покрито е с кървави рани,
нейната жаджа за живот я премаза.
От очите й рукнаха бурни сълзи.
Тя хвана в ръката си студения нож.
Едва си прошепна - "Животът мой се разби!",
а после сложи край на безкрайната нощ...
Душата политна самотна към РАЯ.
А тялото остана на земята само.
Позволила на съдбата със нея да си играе,
или спасила себе си от вечното зло?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
