Изход от мъката...
Момиче лежало безсилно на пода,
открило, че целият живот е лъжа.
Че няма красота дори в небосвода,
че тя е вече една млада жена.
Солени сълзи по лицето се стичат.
И спомени, спомени така бързо прелитат.
Остави я онзи, когото обича,
самотата тъй черна във миг я връхлита.
Тя вижда своето детство тъй мрачно.
От него липсват така много неща...
И всички кадри до днес са прозрачни,
без майка й - пребита пак от злия баща.
Тя спомни си, че имаше много приятели,
но всички те така я раниха...
Разбира днес, че били са предатели,
че любовта й вярна за миг оскверниха.
Тя помни как седи до гроб студен
и плаче, плаче без да спира
и погледът й див, жестоко наранен
от това, че хората така умират...
Обърна се, погледна стара снимка
със прах и сивота бе цялата обвита.
Почувства гърлото й как се стяга в примка
и свлече се отново от болката превита.
Опитваше се вечно срещу болката да възстане,
да се бори с живота и с тази омраза...
Сърцето покрито е с кървави рани,
нейната жаджа за живот я премаза.
От очите й рукнаха бурни сълзи.
Тя хвана в ръката си студения нож.
Едва си прошепна - "Животът мой се разби!",
а после сложи край на безкрайната нощ...
Душата политна самотна към РАЯ.
А тялото остана на земята само.
Позволила на съдбата със нея да си играе,
или спасила себе си от вечното зло?
© Петя Терзийска All rights reserved.
