Измислен рай
Спомням си, че някога, някъде - за теб плаках,
после от нищото вятърът довя тъга,
по безконечен бряг тогава аз вървях,
търсих следа, отдавна от вълна отмита,
и нищо в нищото от тишината замълча.
Така е, защото ти просто ме забрави,
а може би защото вярата ме изостави
в мига на светлото сияние от лъскави копнежи,
в чудната песен любовна на дръзнали пориви,
в смисъла на твоето и моето дихание.
Целувки, докосвания - недоставени, изгубени.
Пропуснатите мигове цъфнали – излъгани,
в есента да се надяват на ласки – слънчеви?!
Нито песен, нито блясък има в измисления рай,
само заскрежено бяло, защото всичко има край.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирена Дочева Всички права запазени
