Обичах да се взирам във небето, във полята, във звездите..
Обичах да се вслушвам в птиците, в песните, словата, в мислите...
Обичах да си мисля, че те има, но си далече – някъде в мечтите...
Обичах да си казвам, че те има, не до мен, а на крилете и на птиците...
И плачех заедно със твоите неволи, смеех се високо и се радвах.
И си казвах – той ще дойде скоро и на крилете си ще ме поеме.
Очите ти целувах и те гледах, кротко как до леглото ми стоиш
и ми шепнеш мили думи, шепнеш, докато тихичко заспиш.
Казваш ми, че съм красива, че съм истинска и луда,
казваш, че съм твоето момиче и не искаш никоя друга.
Мислех, че лъжа си, че си сън или пък магия?
Или може би сама измислих те и нарисувах те, не крия,
че те чаках и те исках, а сега не зная що да сторя...
За да те запазя или да те скрия, та по за дълго да останеш с мене...
© Василена Владимирова Всички права запазени