Измислях ли те...
Измислях ли те в нощите безсънни,
подпряла длан на клюмнала глава,
или те досънувах в сънищата бели,
надянала през рамо сините крила.
Реалното е вече тъй невероятно.
Мечтаното просъска и умря...
А недосънуваното клюмнало във мене,
от жажда не дочака пролетта...
От бялото на зимните си дрехи
изплетох топлото на парещи слова,
а вярността, изгубена навеки,
от залеза измолва светлина.
Кому са нужни вече сиви нощи,
щом моята луна звезди краде?
Проядена от своите надежди,
душата ми не търси светове.
Измислила съм те, или сънувала,
кому са нужни тез лъжи безброй...
Теб няма те, Любов неизмерима.
Изтече през сърцето ми в порой...
подпряла длан на клюмнала глава,
или те досънувах в сънищата бели,
надянала през рамо сините крила.
Реалното е вече тъй невероятно.
Мечтаното просъска и умря...
А недосънуваното клюмнало във мене,
от жажда не дочака пролетта...
От бялото на зимните си дрехи
изплетох топлото на парещи слова,
а вярността, изгубена навеки,
от залеза измолва светлина.
Кому са нужни вече сиви нощи,
щом моята луна звезди краде?
Проядена от своите надежди,
душата ми не търси светове.
Измислила съм те, или сънувала,
кому са нужни тез лъжи безброй...
Теб няма те, Любов неизмерима.
Изтече през сърцето ми в порой...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
