Измълчано зло
От дрипавите облачни къдели
притихнал вятър пак тъче килим.
—"Пак бързате, човеци. Закъде ли?
Поспрете се за миг! Да помълчим.
Не ми се нрави вашата гълчава,
моторния ревящ и кашлящ щум".
Език прехапал вятърът втъкава,
небесна обич, песничка наум –
открадната от птичата му свита,
замлъкнала пред син небесен праг.
Какъв е този вятър, щом не скита,
а шарките повтаря пак и пак?
Дали защото мръзне, посред лято,
внезапно оголелият ни свят,
добрият вятър бърза, та когато,
отново зли вихрушки засвистят,
да метне любовта си – среброткана,
и да посипе топъл, слънчев смях,
да приласкае този град, Балкана...
—"Стоплете се... Аз злото измълчах... "
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
