* * * Изповед ****
564
0
0
Душата ми с окови окована,
в нощтa се лута сам сама.
Бедна, изхабена, разпиляна
сълза пролива в черната тъма.
Черни дрипи носи тя,
с лице тъй тъжно, мрачно
като вечерта.
Ходи Боса по трънливите пътеки,
дори с болка в сърцето - с усмивка
дарява всеки!
А раните с всяка крачка
стават по-дълбоки и хората
към нея все по-жестоки.
Но не спира да търси пътя тя сама,
път и светлина в черната тъма.
Душата ми да обича знае,
но защо сама е?
Дали това по моя вина е
или просто човешка съдба е?
Сърцето ми отново гадае...!?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кристина Аврамова Всички права запазени
