^{Душата  ми с окови окована,}

^{в нощтa се лута сам сама.}

^{Бедна, изхабена, разпиляна} 

сълза пролива в черната тъма.

Черни дрипи носи тя,

^{с лице тъй тъжно, мрачно} 

^{като вечерта.}

Ходи Боса по трънливите пътеки,

дори с болка в сърцето - с усмивка

дарява всеки!

А раните с всяка крачка 

стават по-дълбоки и хората

към нея все по-жестоки.

Но не спира да търси пътя тя сама,

път и светлина в черната тъма.

Душата ми да обича знае,

но защо сама е?

Дали това по моя вина е 

или просто човешка съдба е?

Сърцето ми отново гадае...!?