* * * Изповед ****

Душата  ми с окови окована,

в нощтa се лута сам сама.

Бедна, изхабена, разпиляна 

сълза пролива в черната тъма.

Черни дрипи носи тя,

с лице тъй тъжно, мрачно 

като вечерта.

Ходи Боса по трънливите пътеки,

дори с болка в сърцето - с усмивка

дарява всеки!

А раните с всяка крачка 

стават по-дълбоки и хората

към нея все по-жестоки.

Но не спира да търси пътя тя сама,

път и светлина в черната тъма.

Душата ми да обича знае,

но защо сама е?

Дали това по моя вина е 

или просто човешка съдба е?

Сърцето ми отново гадае...!?