ИЗПОВЕД
ИЗПОВЕД
Помръкна уморена днес моята душа
като гора столетна в тъжна, късна есен,
със голи черни клони, с унили дървеса,
без птици и листа, без глъч и смях, без песен...
Като пристанище след буря страховита,
със кораби разбити и лодки без весла,
като самотна чайка, която в миг полита
и пада покосена с прекършени крила.
Измръзнаха без време ръцете ми от студ,
краката ми треперят в треска, в изнемога,
за другите навярно съм странник, някой луд,
безумец-романтик и гледат ме с тревога.
Сърцето ми и то, от скръб сега сломено,
без цел и без посока, без мост, компас и брод,
изгубено се лута, все тъй усамотено
в пустинята безкрайна, наречена живот.
Вървя обречен, сам, към своята Голгота,
на палещото слънце под яростния зной,
превит под кръста тежък на грижите в живота,
сред хули и обиди, сред присмех, врява, вой.
И паднал изтерзан до извора прохладен,
умирам аз без сили от жажда и от глад,
с напукана уста от огън безпощаден,
сред тоя свят враждебен, от който лъха хлад.
И толкова жесток, тъй зъл, неблагодарен,
изпълнен с лицемерие, без морал, със фалш,
със завист и със шепот злобен, див, коварен,
които безвъзвратно живота тровят наш.
Дано душата ми да литне надалече,
където да намери тя пристан тих и нов,
отвъд сегашния живот, така наречен,
сред Доброта, сред Вяра, Надежда и Любов!
01. 01. 2006 г.
Кюстендил
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Манов Всички права запазени
