От тебе роден край,
от теб малко градче
заминах за измислен рай
през девет планини далече.
Там в далечната чужбина,
като горък бежанец,
залъкът горчив е без Родина,
щастието трънен е венец.
Спомените болката усилват
потопени в чашите вино,
сънят тялото помилва,
сънищата са лента от кино.
Среднощ образите оживяват -
на зелените гори, на планината,
хлад от недрата им повява,
шепнат тихичко листата.
На тъжното лице на мама,
седнала на столче под асмата,
чакаща с надежда голяма
да се върнат сина и бащата.
Сънищата, роден край,
някога ще ме накарат да се върна,
да загърбя измисления рай,
тях в реалност да превърна.
Макар отдавна да съм хаберлия,
може и Бог да го е рекъл,
че нещата вече не са тия,
животът в друго русло е потекъл.
Мегданът доста опустял е,
липсват песните, хората,
народът променен е, опростял е,
под съмнение е щастието, добротата.
Навъдили се разни идиоти,
за лъскава, голяма лимузина,
за власт, пари, имоти
забравили са род, Родина.
Затова, ти, вина нямаш,
обичан край, роден,
дано някога ме дочакаш
да се върна, макар и морен.
© Никола Яндов Всички права запазени