Защо когато слънчеви лъчи,
пристигат до теб по път криволичещ,
огряват хиляди сълзи
и болката в твоя поглед обичащ?

Защо така невзрачна си днес,
тъй плахо вървиш по безбройни пътеки,
и бавно затваряш очи,
невиждащо смачкваш с краката си цвете?

Цвете каквото и той,
веднъж подари ти - с целувка студена,
разбра какво предстои,
достойно посрещна раздялата смутена.

За момент беше силна, нали?
за момент стисна устни решимо,
но той зад ъгъла сви,
ти сломи се, зарида неутешимо...

И все тъй неутешима си днес,
безмълвно кръстосваш безбройни пътеки,
бавно продължаваш напред,
в ръката си стискаш изсъхнало цвете.