Изтъни се животът ни, колкото сребърен косъм...
Ще си тръгнеш от мен с тихи стъпки (то кой ли и не е)
всички тръгват посяли в очите ми спомен за дъжд.
Моя стара прятелко, залез полека линее,
нежно близваш сълзите ми. Времето спря изведнъж.
И изтече животът - бял пясък (почти златоносен)
зад грърба си го хвърляхме бързайки сят, непресят...
Изтъни се животът ни, колкото сребърен косъм...
ти поемаш полека към друг (ако има го) свят...
Всяка нощ аз за тебе, момиче, луната ще питам,
ще те търся в красивия звезден и бляскав кафез,
ще ти хвърлям потайно в тревите пред блока бисквита,
ти понякога, само за кратко опитай... И слез...
https://youtu.be/fulC4MuO9bw?si=s8DN2jAGwQg00msN
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
