Жарни пътеки
Понякога стъпвам в гореща жарава,
по тлеещи въглени, съскащи с яд,
дори под дъжда мимоходом минавам
по пустите улици в пустия град.
Но слънце изгрява, запяват капчуци
и в светлото къпе се новият ден,
на песен превръщат се пръснати звуци,
а тя, светлината, минава през мен.
Минава край мене и птичето ято,
по вятъра носи се птичият глас,
в капчуците пее от радост водата,
която земята поглъща със страст.
Трепти и просторът, той сякаш ме вика,
аз търся неминат в пространството път,
а семето малко в земята пониква,
в сърцето горещо на земната гръд.
И тя обладава го с обич велика,
с надежда от семето плод да роди,
тя пее земята и плаче, и вика,
и песен без думи през сълзи реди.
Тя плаче, ридае и стене от радост,
родилните мъки са сбъднат покой,
познава земята и вечната младост,
и свята утеха след бурен порой...
Понякога стъпвам в гореща жарава,
отдавна разбрал съм, животът е дар,
сега след дъжда мимоходом минавам
в пътеките мои от тлееща жар.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
