Желание
Поискахме с гората да се слеем,
да се изгубим в дивната и призрачност,
дърветата да гледат онемели
и клони да ни кимат – с цвят окичени.
Поискахме морето да събудим,
да го целунем с погледи избистрени
да се обгърнем с ветровете луди,
душите като чайки да изпискат.
Решихме да попаднем на съкровище,
Не знаехме, че скрито е в сърцата.
Поискахме да изградим основите –
любов и страст потърсиха телата.
Поискахме земята да докоснем,
частица пръст да замълчи в ръцете,
в незнайни висини да вдигнем мостове,
а може би пък – стълба към небето.
Поискахме мечтите за простора,
да имаме крила от вихри огнени,
да дишаме небето с всички пори,
с телата дъждовете да прогоним.
А всъщност се завръщаме към нищото,
душата ни през сълзи протестира,
несгодите и болките разнищваме
и чувстваме, че май тъга напира.
И свиваме душите си в черупките,
които ни се струват много сигурни,
запълваме огромните си дупки
и непознати чувства ни застигат.
И ето, че разтърси ни стихията,
реалността не можем да прескочим.
Не можем от живота да се скрием,
ще се наложи в тъмното да скочим.
Ала мечтите в живи се превърнаха
и дадоха ни сили да си справим.
На бъдещето да посеем зърното,
на Вечността начало да поставим!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
