23.09.2011 г., 0:54 ч.

Жена 

  Поезия » Философска
1310 0 11

Възпяват те поетите,

когато още цвят си неразлистен,

когато на бял кон вятърът те вее,

когато си самото обещание,

загадка и въпрос неясен.

Рисуват те, когато си началото

във шепите на изгрева

и самодивска е снагата ти,

когато всичко си и още нищо...

 

Вървиш през стръмнини и кратери,

раздаваш щедро всичкия си дар,

докато се превърнеш в грижа

с акварелни капчици опал...

© Цветана Качерилска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодарности на всички, които прочетоха, харесаха, споделиха!
  • Красиво е...
  • Поздравления и тук докосват словата ти!!!
  • великолепен стих, Флоранс...
    най-сърдечно те, поздравявам..
  • Всички достойнства на жената са тук.
    Добре си я описала, Цвети.
    Поздрав!
  • Много, много хубав !!!
  • Поетична хубост...!
  • Поздрав и от мен!
  • "Вървиш през стръмнини и кратери,
    раздаваш щедро всичкия си дар,
    докато се превърнеш в грижа
    с акварелни капчици опал..."

    Поетично, кратко, но много точно си обрисувала българската жена, която, раздавайки се, стремейки се винаги да е силна, се превръща в "грижа с акварелни капчици опал". Кой поет би възпял жената, превърнала се в грижа?! Може би само изстрадалият човеколюбец...

  • Колко кратко име-жена ,а в него целия свят е събран
    Поздрави Цвети!
  • Да. Трудно се вижда в Душата...
    Поздрав, Цвете!
Предложения
: ??:??