Жена

Отново притихнала стоя до теб
и мракът превръща се в стихия,
и вятърът отвява ме към теб,
там, където не си и няма да те има.

И отнема ме животът пак с черна пелерина,
тогава, когато съм сама и искам да те видя -
протягам си ръцете и усещам пак -
щастие и сила.

Живея в своя свят сега,
когато теб те няма...
и усещам се някак слаба,
безвластна, като че ли в някаква измама.

И босонога крача пак
по сивите пътеки на нощта,
и искам отговори от съдбата,
чакаща ме, молеща ме, казваща ми: "Добре дошла!".

И връщам се във време властно,
в истина, дори в лъжа,
усещам се обичана и страстна,
уж мъничка, а изсраснала ЖЕНА.