Има хора иронични,
но изглеждащи симпатични...
Има хора, които обичаме,
но нямаме сили в тях да се вричаме.
Лъжат ни, че живота е красив,
а той е всъщност букет бодлив...
Крием сълзите си от тях,
прикриваме ги със смях,
но болката остава,
тя не се забравя!
Кошмари сънуваме,
а понякога дори будуваме
с една единсвена мисъл в главата -
мисълта за самотата.
Никой няма сили да каже,
че мъж любов може да докаже.
Мъжете обичат по свои правила: 
с обиди, лъжи, болки и ругатня!
Усещане за вярност при тях не съществува,
всеки обича за чуждо да ловува!
Но идва ден, в който те
забравят, че са мъже...
Гордоста преглъщат и на нашата любов
с любов отвръщат!
Едва ли истината често се казва
и любовта с нея рядко се доказва,
но минава месец, минава втори -
всеки мъж вече за любов говори
и, че не може да обича, с друг спори.
Признава пред близки и познати,
че на приятелката му трябва да казват вече - Жена ти...