Един кълвач почука на дървото
лекуваше го с ласките на своя клюн
и лекичко напевно в ритъм му шептеше
притчата за дъжд от сребърни воали
и стичащи се синева
върху гърдите на жена
и там в тази притча тя плетяла ден и нощ
не спирала защото в изплетеното
проклела невъзможната любов.
Тя плачела, и синьото море бучало
като пред взрив в огнено червено
крещяла тъмнокрила врана
и в погледът й се изливала молитва.
Звездите хванали я за косите
и теглели към тях
Земята пък захапала петите
ръмжала в страшен бяс
морето се изляло в очите й
като пенливи водопади
и после ....
...
тишина
едно пиано свири.
Кълвачът продължава да кълве,
жената си отивала в мъглата,
косите й оранжеви змии
целували безброй миражи
се плъзнали по пясъка
и се превърнали в пяна.
И шепотът й повървял
току отгоре по вълните,
а после по средата спрял,
за да се приюти в красива мида...
В притчата жената продължила да плете
в ръцете на жени безбройни.
Трептяла в очите им - звезда
и милвала челата им бездомни..
Жените никога не си отиват
и там където минат
оставят нещичко, което
да боли и да лекува..
Кълвачът май заспа
подпрял червен каскет на рамото на клона
под ласката на синята луна,
която също е жена
една ръка го милваше утихнала.
© Katina Tsolova Всички права запазени