Един кълвач почука на дървото

лекуваше го с ласките на своя клюн

и лекичко напевно в ритъм му шептеше 

притчата за дъжд от сребърни воали 

и стичащи се синева 

върху гърдите на жена

и там в тази притча тя плетяла ден и нощ

не спирала защото в изплетеното

проклела невъзможната любов.

Тя плачела, и синьото море бучало

като пред взрив в огнено червено

крещяла тъмнокрила врана 

и в погледът й се изливала молитва.

Звездите хванали я за косите

и теглели към тях

Земята пък захапала петите 

ръмжала в страшен бяс

морето се изляло в очите й 

като пенливи водопади

и после ....

...

тишина

едно пиано свири.  

Кълвачът продължава да кълве,

жената си отивала в мъглата,

косите й оранжеви змии

целували безброй миражи

се плъзнали по пясъка

и се превърнали в пяна.

И шепотът й повървял

току отгоре по вълните,

а после по средата спрял, 

за да се приюти в красива мида...

В притчата жената продължила да плете

в ръцете на жени безбройни.

Трептяла в очите им - звезда

и милвала челата им бездомни..

Жените никога не си отиват

и там където минат 

оставят нещичко, което 

да боли и да лекува..

Кълвачът май заспа

подпрял червен каскет на рамото на клона

под ласката на синята луна, 

която също е жена

една ръка го милваше утихнала.