Жени
На момичетата, като мен...
те сами ще се познаят!
Обречени да бъдем силни.
Дамгосани да сме езични.
Воюваме със сетивата си,
а нощем в сънища различни
очи рисуваме на птици
в сърцевината на безкрая.
И само там не сме войници.
И чудо е това, но зная
как покоряваме планети
и мълком раждаме живота.
Как плачем тихо над куплети
и носим своята голгота.
Когато някой се опита
да ни постави на колене,
нозете стават на копита.
Крилете пърхат за летене.
Езикът сплита се на възел,
когато трябва да ласкаем.
Редим един безкраен пъзел.
Все още можем да мечтаем.
Ако издайница в очите
се търколи пред много хора,
ще ни простят ли пак сълзите,
че ги наричаме „умора"?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитрия Чакова Всички права запазени
