Имам си в човека
един жест най-любим.
Простичък, почти недоловим и ням!
Нали сте виждали, когато
стоят си двама и говорят уж.
Е, да, ала единият не може нищичко да каже,
защото, може би, го задушава мъка
или пък, може би,
за първи път го задушава радостта.

Та той стои и само гледа другия в очите
и виждате го изведнъж
как лего ги затваря и веднъж примигва,
понякога пък за по-дълго тъй стои,
че със затворени очи път да постели
към свойта дълго търсила душа,
поглежда другия и леко само
прехапва устни,
за да заключи нещо,
може би.

Глава накланя настрани и
пак примигва,
може би.

Така да каже сякаш „Знам, разбрах те”,
да каже „Знам, приятел, че боли”,
да каже „Зная... Знам! Мълчи!”

Или пък „Ей, животът видиш ли какъв е!”,
или „Животът ни боли, но е красив, нали!”

Така жестуват, чувала съм, май че,
онези старите и мъдрите души,
или до болка изтерзаните.
Така говори се, когато
изпращат някого от тоз живот,
а нечий нов в лицето на дете
около смъртния му одър тича.
Така със сълзи се усмихва някой,
когато някъде е паднала звезда,
но знае той, че друга ще се появи.
Така животът на лицето ни изписва,
че той понякога до болка, прекалено ни тежи,
но има, все пак, нещо, което не по-малко го краси.

И нищо чудно, че след този жест,
макар с очи, умити от сълзи,
усмихват се човеците, и именно защото
те са разбрали, може би,
че има много залези и изгреви,
и много бели,
черни,
цветни дни.