Дали съм вече помъдряла, или тотално оглупяла,

но всичко, ден по ден живяла, като на филм през мен върви.

Топурка с първи стъпки бебе в съня, от спомени обсебен,

и глас гальовен и целебен напевно, с обич, в мен мълви.

Девичи сълзи, лъх потаен от плам младежки, вик случаен,

сподавен, кратък и безкраен, завихря спящи дълбини.

Блестят зрънца в калейдоскопа, слънца и облаци, и грохот,

и труд – без избор и без ропот, в обични, но усилни дни.

Дали е зрителна измама, или въпрос на холограма,

но в ярка, жива панорама лица любими се роят.

Отдавна няма ги, но зная, там, на отвъдното от края

с тих благослов над мен витаят, деня ми следват, моя път.

А той, денят – по-сив и равен, все по-щадящ, по-водоравен,

по-плитковат и по-безславен, на залез сякаш по блести.

Дали защото още бляскат в мен светлини на обич, ласка,

опъстрят всичко в ярки краски и трият тъмните черти?

Прозорец в мен усещам буден за радости и за почуди,

за лекомислени заблуди в надхитряне със старостта.

И като в кино преминава животът – спомен, незабрава,

но тъничък живец остава да ни завръща с любовта.

Та тъй – дали съм помъдряла, или тотално изкуфяла –

не питам много, щом съм цяла и в мен живее цял светът.

Животът-цар, животът-просяк, по-твърд от гнайс, по-мек от восък,

поставя точка на въпроса.

Жив днес – това си е върхът!