Жив до смъртта си...

18.11.2006 г., 13:30 ч.

Поезия

431 0 0

Гледам снимката стара,
виждам своите щастливи очи.
Врата със спомени зад мен се затваря,
защо ли сега животът горчи?
Защо във очите ми има само тъга?
Усмивката нежна защо е насила?
Сълзите ми черни са пепел, мъгла,
Съдбата жестока кога мен е ранила?
Къде са очите, пълни с надежда?
Къде е усмивката, породена от вяра?
Къде е момичето, което тъй щастливо изглежда,
къде е новата врата, която отварям?
Защо не познавам образа в проклетото огледало?
Защо да вярвам, че това съм аз...
Момиче, болка и злоба безумни събрало,
момиче, за което животът угаснал е фас.
Във мене е цялата гадост, помия.
Във мене горят най-тежките рани.
Помогни ми... Как болката днес да изтрия,
как да накарам сърцето си пак да се брани?
Къде съм? Коя съм? Защо?
Къде изчезна Слънцето прекрасно?
Падам и ставам, и пак... За какво,
когато душата ми с болка се срастна...
Дъждът по улиците тихо ръми.
Във мене нещо се скърши...
Детето в мен сега се изпари...
Прекрасното време днес свърши!
Чужда на себе си, изгубих се тук!
Попаднах във свят, тъй грозен и сив.
Но ще дишам, ще дишам просто напук,
защото е сигурно - никой не ще излезе оттук ЖИВ...

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.