Защото Бог ме надари с възможността
да дишам въздух, вдъхновен от вековете,
на Вдъхновението ми поникнаха крила,
за да летя над хълмовете с ветровете...

Окъпан в слънчевия дъжд през Май,
Аз цял искря от топлите целувки.
Жита, оризища - от край до край...
Марица нежно гали ги с милувки.

Да, вярно! Пловдив няма си море.
И пристан - кораби да акостират.
Но има синевата на небе...
И за това поетите събира!

И времето през Пловдив пак тече
и вековете  с него бързо тичат...
за да пребъде увековечен
в спектакъл на театъра Античен!