Живот
Как мога времето да спра?
И да се върна там, където днес е тихо.
Парцалената кукла е сама,
попила детски смях и страхове измислени.
Уж силни сме, а често коленичим,
когато спомен влезе във зениците
из лабиринта на живота криволичим
и молим често да приличаме на птиците.
От толкова вини, натрупани с годините,
пропускаме съществени знамения,
рисуваме насън мечтите – сините,
а търсим изход в чужди мнения.
От себе си се мъчим да избягаме
със пеперудени души с криле от камъни,
а колко малко ни е нужно само
да съживим лицата мраморни.
То времето… не може да се спре…
maiaan
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Ангелова Всички права запазени
