Как мога времето да спра?
И да се върна там, където днес е тихо.
Парцалената кукла е сама,
попила детски смях и страхове измислени.
Уж силни сме, а често коленичим,
когато спомен влезе във зениците
из лабиринта на живота криволичим
и молим често да приличаме на птиците.
От толкова вини, натрупани с годините,
пропускаме съществени знамения,
рисуваме насън мечтите – сините,
а търсим изход в чужди мнения. ...