Човекът, който беше силен неизменно
и бе опора за приятели и за другари,
и в мъките, и в болките им до последно
не ги предаде и за миг не ги остави,

Препъна се човекът, огъна се и тежко падна,
тъй както крачеше сред своите другари,
а съдбата, за сълзи и болка вечно гладна,
планина от зъл живот отгоре му стовари.

Затиснат тежко от живота непосилен,
ранен и слаб, кървящ, със силица последна,
човекът, който беше неизменно силен,
за помощ своята ръка протегна.

Погледнаха го всички със почуда,
побутнаха кървящото му рамо
и казаха „Каква заблуда!!!
Като всички ни и той човек е само!!!”

Загърбиха го, глухи за молбите, що изрича,
безсъвестни, без капка угризение,
дори онази, що кълнеше се, че го обича,
изчезна скрита зад удобно обяснение.

И човекът, който нявга беше силен,
останал паднал, сам самичък в мрака,
треперещ от студа на самотата и безсилен,
стенейки със кървави сълзи заплака.

Всички, на които беше вярвал безрезервно,
с предателство платиха за дарената им вяра,
облян в сълзи, човекът стисна зъби гневно
и с вик отхвърли на живота зъл товара.

Надигна се и със сълзи солени
изми кървящата в душата рана,
превърза двете си нозе ранени,
напрегна се и с вик на болка стана.

И тръгна, както беше ходил до последно,
а само преди миг лежеше под товара,
отново беше станал силен неизменно,
но в хората навеки бе загубил вяра...