Хей, Животе,
я поспри и поне веднъж
в очи ме погледни,
колко време си мълчим,
не разговаряме, дебнем се,
измъчваме се един друг,
ти дума не пророни до сега,
не ме попита: как, къде, защо,
да помогна?
Издигаше прегради и стени,
спускаше мъгли,
тласкаше ме в бездни,
криволичещи пътеки,
кършеше мечти,
полет във висините,
не допусна, забрани,
гледаше ме от страни,
гледаше… и как сърце
поне веднъж не ти се сви?
Не се размекна,
не ме покри или защити!
Все така вървях,
борих се, прескачах,
катерех се, драсках със ръце,
нокти изпотроших, окървавих!
Но не спрях, не се смирих,
прошка не поисках.
Гонех необятните простори,
търсех висини, влюбен
в слънчеви лъчи.
Падах, ставах …
Не допуснах да ме победиш,
смажеш, покориш.
И сега, когато и двамата
сме поуморени,
не е ли време да се поотпуснем, помирим?!
В блажен покой да се порадваме на
Безоблачни, прекрасни дни?!?