Вървиш напред,

обръщаш се назад.

И всичко сякаш почва отначало...

И питаш се какъв е този ред?

Един измислен кръговрат.

И сякаш времето е спряло.

Но то не спира, то препуска,

във бурния си неуморен бяг.

Аз бях дете, сега жена съм.

И сякаш нещо важно от живота си пропускам.

И сякаш няма светлина, а само мрак.

Жива някога дали била съм?

Цели и мечти без воля.

Щастие, обвито в самота.

Гняв, омраза към самата мен.

Стени високи трябва да съборя,

да се усмихна на света.

И животът ще е победен!

Но колко време ми остана?

Самосъжалението ме повали.

И още сили търся, за да се изправя.

Да излекувам лютата си рана.

Да забравя колко много ме боли.

Колко съм самотна да забравя...