Кадилница на есенни мечти
В най-последната купчина сухи листа
есента си зарови жълтици,
умореният дъжд като счупен кристал
се разсипа на ситни карфици.
Разтопи се луната от фин порцелан,
замириса на хвойна и нежност,
заприлича ноември на просяк обран
и угрижен, назад не поглежда...
... Помня как сме лови́ли до късно мечти,
как ги връзвахме с вятър без име,
все по-бързо Земята сега ни върти,
като копчета в детска машина.
Ти небето покри с огледален седеф,
още капе смола и тинтява,
аз, узряла звезда, в мен дори да боде,
от снега и от вълци спасявах.
По маслинова рокля на струйки от дим
все танцувах с цигулка на рамо,
всички пътища, казваше, водят до Рим,
на картина, в която сме двама...
Като птица ранена, небето лети,
а в окото му тлее жарава,
с вкус на ябълка пазим ронливи мечти,
аз – за теб, ти, за мен остаряваш
и в косите си трупаме сребърен студ,
бяло злато на зимата носим,
и се любим след дъжд с аромат на барут,
под мечтите, човешки и прости.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
