Сините ни  усещания в Неделя се срещат,

нощна качулка, която покрива задушаващата 

седмичност и ни дава отломки от звезди за бягства…

Веещи се като огън аромати на мечти

припомнят жасминените докосвания.

Дланите ти, цели в ябълкови линии,

пазят топлина на хляб и пещ.

Брашненото по тях дори се пита - защо 

ли бягам, лятна река към тополите зелени,

надалеч?

Въздухът задъхан обсебих и в него скрих шепичка от моя глас.

“Тя не знае какво да прави, когато 

стъкълцето, никому ненужно, търкалящо

се по брега прегърнеш с огрълица от морска пяна.

Тя не знае накъде да тръгне, когато….

сливането запламти, а огънят е по средата лед от парещо и краищата са му два магнитни полюса.

Тя не знае... върховете ù се разливат в долини.

Реките ù текат по  стените и се свиват на змии в ъглите.

Дори дъхът ù е твоя пленница покорна.

Тя не знае... как.

Пръстите ти се катерят по мойта вяра.

Обещания раздават, позволяват пак да се потапям, 

в твоето име на глътки безвремие да изплувам

От моето сърце едно дете ти маха, да го видиш.

Признава ти, наивно, че научено е да не вярва.

Да не вярва, че някой би могъл да го обича заради самото него.