Как?
Сините ни усещания в Неделя се срещат,
нощна качулка, която покрива задушаващата
седмичност и ни дава отломки от звезди за бягства…
Веещи се като огън аромати на мечти
припомнят жасминените докосвания.
Дланите ти, цели в ябълкови линии,
пазят топлина на хляб и пещ.
Брашненото по тях дори се пита - защо
ли бягам, лятна река към тополите зелени,
надалеч?
Въздухът задъхан обсебих и в него скрих шепичка от моя глас.
“Тя не знае какво да прави, когато
стъкълцето, никому ненужно, търкалящо
се по брега прегърнеш с огрълица от морска пяна.
Тя не знае накъде да тръгне, когато….
сливането запламти, а огънят е по средата лед от парещо и краищата са му два магнитни полюса.
Тя не знае... върховете ù се разливат в долини.
Реките ù текат по стените и се свиват на змии в ъглите.
Дори дъхът ù е твоя пленница покорна.
Тя не знае... как.
Пръстите ти се катерят по мойта вяра.
Обещания раздават, позволяват пак да се потапям,
в твоето име на глътки безвремие да изплувам
От моето сърце едно дете ти маха, да го видиш.
Признава ти, наивно, че научено е да не вярва.
Да не вярва, че някой би могъл да го обича заради самото него.
© Анна-Мария Николаева All rights reserved.
едно дете...