Кактус
Изрониха се всички чудеса.
И празниците зъзнат вънка слепи,
понеже под беззвездни небеса,
щом огън не кладеш, не сбираш пепел.
И между нас се стича сипкав мрак.
И ако нещо, някъде пропука,
ще е неволен жест, случаен знак,
одрали с лъч задрямалата скука.
И кърмя тази мъртва тишина
със стон и вик сподавен аз, откакто
посятото в мен коренче вина
не избуя в един огромен кактус.
И дишам ли, кървя като заклан
и слизам в себе си, все по-навътре:
листо от дъб е хладната ти длан
и тя до моя ад ще ме дотътри...
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
Поздрав, Бароне
Събличане на кактус
Зърно подир зърно от чудесата
посявах във градината, докáто
последният порой роди дъгата,
разпъпила в цвета на тъжен кактус.
По-дивен от снага на самодива,
по-рядък от сълзата на диктатор,
с венец от тръни криеше ревниво
душата си на минал гладиатор.
А аз седях и чаках тишината
да го прикъта в нощните си пазви,
в съня му да се вмъкна непозната
и до зори за нас да му разказвам.
От спомени да впрегна колесница
и да догоня всяка стара радост.
Понякога дори в една къдрица
изронва се до голо всеки кактус.